Paula Gómez-De Iridutia

**Paula Gómez-De Iridutia** on Чет Авг 11, 2011 12:26 pm

(Emma Stone)

Здравейте!
Предполагам, че първият въпрос, който се появи в главата Ви след като разгърнахте страницата, бе "Как се казва". Паула Дехардайнс Го?мес-Де Иридутиа. Или просто Паула.

На 20 съм. Всъщност, нека бъдем точни - на 19 години, 10 месеца и 21 дни. Не се чудете, обичам да броя дните, когато нямам друго занимание.

Може и да живея на кораб, на който ежедневно се борим за живота си, но наистина - мразех оръжията. Притежавах само една къма от баща си. Когато я погледна си спомням за него. Липсва ми! Толкова много... Но не, не бих се върнала в Сейнт Томас. Питате за характера? Е,(смее се) повярвайте, доста е труден за обяснение. Откакто се помня съм най-големият инат, който можете да срещнете някъде. От друга страна за жалост съм доста щедра и добра. А тук, на Черната Перла, това е фатално. Друго за мен.... Не се страхувам от какво било. От змейове, морски чудовища, мрак, светкавици и т.н. Моите страхове не са такива. Те са от рода на... "Прости ми!", а да не получа прошка; Страхувам се от това, да не се изложа; Страхувам се... от себе си. Ето това е най-големия ми страх.

Външния вид!? Е нали вече поставих стара снимка! Охх, добре де... ще ви разкажа малко и за него.Така... Коса - червена. Боже, как мразя този цвят! Е, да, по принцип обичем червеното, но само като цвят. Но... Това е коса, по дяволите! Очи - синьо-зелени. Едно от малкото неща, които харесвам в себе си, са очите ми. Много хора, включително прескъпия ми баща, казват, че очите ми напомнят цвета на морето. Казват, че съм родена да живея "в морето". Но когато йм казах, че заминавам, всички се опитаха да ме спрат, нали!?Кожата ми е бледа и... имам лунички.(прави физиономия) Тези повече от отвратителни малки точици по лицето ми са върха на всичко. Мразя ги!Моля ви, стига толкова за външния ми вид, защото колкото повече разказвам, изглеждам все по-грозна в своите очи..

Така... Да продължим към историята... Родена съм през една спокойна и изключително красива есен в Сейнт Томас. Живях си спокойно през първите осем години - мама и тате ми даваха всичко, получавах каквото поискам... с една дума - бях щастлива. Е, така докато майка ми не почина. Така и не ми казаха от какво. Остави ми само стария си медальон. Него и до ден днешен го пазя в една кутийка със "спомени" на кораба. След смъртта й ми се наложи да порастна. Всичко вкъщи върших съвсем самичка. Но по едно време, бях на около седемнайсет, започнах да си спомням пиратските истории, които баща ми ми разказваше като малка. После започнах да го поразпитвам и... Да, той е бил пират!Аз разбира се, не изпуснах възможността да се запозная с великия капитан Джак Спароу. Постепенно спечелих доверието му и ето ме на Черната Перла! Е, разбира се, трябваше да избягам от вкъщщи, но предпочитам това, отколкото да си остана само с мечтите да плавам в открито море!